Ако попитате някой ирландец за посоката, разговорът би започнал така: „Знаеш ли старата кръчма на Маконъли?”
„Ами не.”
„Е, като стигнеш до нея, завий наляво.”
Да ви кажа – така си е. Прибираме се от странство в чужбина и на летището в Белфаст една машина ми глътна парите и не успя да се накани да ми пусне чипса. Летището е малко, огледах се наоколо за някой, който би могъл да ми помогне и сгащих едни мъж и жена докато влизаха от една странична врата. Жената тупна два пъти машината, но нямаше злоба в ударите й. Мъжът погледа, погледа, па каза: „Ела с нас”. И аз тръгнах. Обратно към терминала и под нервния поглед на Роската.
Стигнахме до една врата с камера и звънец и ми казаха да звънна на нея и да обясня какъв ми е проблемът. Аз звъннах и постоях, пробвайки дали някой ме чува в домофона. Нищо. Опитах пак със звънеца, малко по-нервно – все пак Роската вече нервно потропваше с крак на изхода, защото бяхме викнали такси. Накрая излезна един дребен мъж и като разбра какъв ми е проблемът се почеса по главата и каза да отида до кафенето – те държали машината. Отидох, там нямаше никой. Замислих се – за единия му чипс ще получа един нервен мъж. Преглътнах загубата на чипса, притеснена къде ще ме пратят след това – да търся собственика на машината на пистата или в някоя катакомба J
С лека стъпка се затичах към изхода и към светлината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар